Път пред теб се отваря, а аз със листата и сухите клони ефирно последвам те в тихия хлад.

Говориш без думи, само очите ти казват ми пламнали, да не спирам усещайки подлия страх.

Пред нас мъгли разстилат телата си, силуетът ти бавно разкъсва воала им, после се губи.

Оставам сама, корени черни като змии сплитат краката ми, усещам студ да се влива в кръвта ми и ръцете ми изтръпват. Крещя ти името, а ехото ме оглушава и небето става бездна, задушавам се. Влача черни корени, змии студени, а сухи клони ми раздират дрехите, падайки на коленете си, светулки пред лицето ми проблясват и в миг съзирам силуета ти.

Със воя на вълчица се изправям, разкъсвам съпротивата студена, и заставам пред страха в мъгли забулил пътя ми, не съм сломена. Не съм изгубена, не съм ранена. Мъглата не е толкова зловеща, а корените, не така студени. И продължавам пътя си ефирно, през време, през гори и измерения, за да те срещна в края на безвремието.