Прецаках се. От самото начало. Взимах решенията си що годе независимо. Или просто последната дума беше моя. С цялата си отговорност в последствие.
Никой не говори след последната дума за нещата преди нея. Всички причини, мотиви, анализи, страхове, илюзии.
А после е твърде късно. Причините водят до резултатите. Мотивите остават субективни, в зависимост от анализиращия в последствие. Анализирането е постаналитично. А страховете са настоящите сблъсъци с реално случващите се събития. Илюзиите са миналите слабости, които са те довели дотук.
И тук е, където цялата ти останалост продължава да взема решения. Да прилага горната система и да те води до другото „тук“. Независимостта във вземането на решения е привидна. Зависима е от всички фактори, които налагат решение. Свободата е неопределено понятие. Когато зависи от определени фактори. И кръг от зависимоси се завърта покрай независимият ти от нищо вземаш решения мозък.
1. Прецаках се. Родена съм в малко село с неопределена религия и принадлежност. Години ми трябваха да навръзвам история за да се определя като част от цяла нация. И още години ще последват за да защитя националното си чувство за принадлежност, което не би трябвало да е под въпрос, защото е фактически доказано и съзнателно прието от независимата ми личност. Свободна да бъде онова, което е, без да е съдена за другото, което не е. И не е била.
2. Прецаках се. По собствена воля реших да отида в универитет. И не какво да е, а да изучавам философия. С неопределена насоченост. За определяне на едно объркано и недоразвито поради недостиг на години съзнание. Яснотата в избора на нещо, носещо удоволствие е проста. Няма нужда от усложнен анализ.
Нещата се задълбочават. Пред пореден избор за втора дисциплина, независимостта ми се спира на близката почти дъщеря на философията – психология. И там заставам по средата в двете. Най – несигурното чувство да си прецакан двойно или да си достигнал два пъти едновременно върха на насладата. А визулано да си се опнал като въже между два връха и да пишеш дипломна работа върху Ницше. Която се оказва твърде емоционална. Свободния дух при Ницше не може да не бъде взет лично. Но може ли да бъде изваден като образ и представен пред маса сухи академични умове? Най – голямото прецакване в случая – емоцията.
3. Прецаках се. Допуснах голямата любов в живота си, когато беше време за живот и младост, следваща нагона и амбицията. Последвах сърцето си. Така се казва. Следвайки сърцето си, опитността и развитието са насочени навътре. Болката и разочарованията хранят разширяването. Обогатена духовно, успявам да се измъкна след години. Голямата любов особено силно развива въображението и творчеството. Най - красивите готически картини, ненарисувани, а изписани, още са като сувинири от неслучилата се Голяма любов. Но когато се преживява Голямата любов, намира съпричастие в заместващи елементи, които въпреки стойността си, се оказва са оръжие в ръцете на луд, който е изпълнен с чувства и напълно игнорирал мисловната си дейност.
4. Прецаках се. Решението ми да съм независима, работеща и издържаща себе си млада жена, всве още неспособна да изостави нормалния си свободен по човешко право живот, се сблъсква с онази зависимост на българският работодател, който ти позволява да си въобразяваш онязи действителност, която всяка банкова институция би подкрепила горещо, като ехидно се радва на лихвите, които си забравил да включиш в смелите си иначе сметки.
5. И така си дойде 5та точка. Ти гледай тук какво прецакване. Живот ли бе, живян според невъзможности. Но според голямо усърдие в следването още на свободната воля и в ущърб на всяка логика. Който пие, плаща. Па макар и със закъсняла сметка. Робството в системата е придружено от джентълмени, облекчаващи временната болка на недостига да изживяваш независимия си по човешко право живот – кредитори. Или смешмите им представители. Но на дългите уши на елфчетата – изпълнители за теб е изписано „доверие“ и ти с разбиране на измамния надпис си казваш „ Мамка му, какво пък. И без това съм на дъното“
6. Дъното е дълбоко до безкрайност. Но кой да ти каже. А как се диша под вода без хриле? Няма време за деволюции. Напрягаш силно нетренираните мускули и отскачаш. Колкото се може по високо, пък където и да се приземиш е добре дошло. Само да е далече и да е на повърхността.
7. Не само повърхност, но и суша. Близо 2500 километра на северозапад от България. Когато бягаш е добре да е на достатъчно голямо разстояние, за да не намираш обратния път поне няколко години.
На островите се живее някак освежаващо. Цветно е и зеленото не изчезва с настъпване на зимата, но и сняг не покрива тази мрачна земя.
Прецакването винаги е идвало от вярата в човешкото. Оттам и всички разочароващи и горчиви неуспехи. Дори и зад граница. Но далеч от родината силата ти се е обострила и си като някакъв супергерой, който не се спира пред нищо. Нямаме какво да губим, останем ли сами. Освен себе си. Но там често нещата са загубени, точно след като ги намериш. И пак така, до следващо губене и намиране. Игра на криеница със собствената си личност. Шизофренно.
8. Не се сближавай с никого. Особено важно – не се замесвай в любов. Не се осмелявай да мислиш по това даже. Капан. Вътре съм. С цялата си душа. И всичко гори. И в мен и покрай мен. Но от огъня се опивам и не успявам да укротя пламъците. Не успявам. Толкова сладостно влизам по – навътре, Адът под мен да се разтвори, няма да ме спре. А всички демони и ангели са ме заобиколили и държат ръцете си като обръч покрай мен. Няма добро и зло в този обръч. Най - страшното прецакване винаги е било с любов. Прецакване, в което залагаш душата си, знаейки какво я чака. Прецакване, което никога не бих избегнала. Ще бягам ли отново? Обръчът се затяга. Огънят изгаря кръвта ми. Очите ми са под тъмен воал. Сенки са спомените и мислите ми.

Събуди се! Имам нужда от теб. Дете мое, непораснало в мен. Душа моя, свита в най тъмният ъгъл.
Събуди се! Не е време за тръгване. Време е за оставане. Време е за теб дете, за твоята вяра в онова наше днес.
Аз не те предадох.
Аз просто тичах надалеч бясно ускорена.
Не те оставих никога. Просто не ми се говореше.
Срам ме беше, дете. Че променях пътищата ни. Ти искаше друга да си. А аз исках всичко. И те дърпах със себе си. Без обяснения. Без да слушам шепота ти и малките ти стъпчици след мен. Мен. Ти си Аз, чистото Аз. Непрецаквано. Не ме обвини никога, за всичко, до което ни водех.
Ти ме обичаш все същото.
Аз те обичам отвъд всичко. Ти никога не ме предаде, дете.
Докато пораствах, исках да останеш там. В най- чистата ни реалност. И да те намеря, когато най- много имам нужда. Ръцете ти са толкова мънички. А косата светла и мека. Виж, почти нямам къдрици днес. Ти още ги пазиш. Пазиш и усмивката. Такава една несигурна. Аз още я нося. Очите също. Целият цвят зелено, всички нюанси. Зависи какво виждаме отвън навътре, нали? Нямаш тъмните сенки и тънките бръчки. Светла си като ангел. А аз срещах нашите демони. Но не те помрачиха. Не им позволих.