Аз ти вярвам. Ти си океан.
Не се давя във водите ти.
Ти ме учиш да плувам.

 На нощ ми напомняш, заслушана в тебе, усещам как вятър поклаща дървета и някак утихнал е целия свят. Затварям очи, гласът ти понася ме през мрачни полета, през стари гори.
Път пред теб се отваря, а аз със листата и сухите клони ефирно ...

Прецаках се. От самото начало. Взимах решенията си що годе независимо. Или просто последната дума беше моя. С цялата си отговорност в последствие.
Никой не говори след последната дума за нещата преди нея. Всички причини, мотиви, анализи, ...

 Край Темза седнах, не заплаках....
Докато вятърът разстила я, очите ми сушат се.
Оголват ми се болките, охлаждат се, притихват.